Българското училище към посолството в Лондон, Великобритания, на 25 години

БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ КЪМ ПОСОЛСТВОТО В ЛОНДОН, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, НА 25 ГОДИНИ – 15.06.2012 г.
(Видео от празника)

Знаете ли кой е най-хубавият ден в едно училище? ПОСЛЕДНИЯТ…
Нашият, в Българското училище към Посолството на България в Лондон, беше на 15 юни 2012 г. Но освен всичко, това беше и празникът ни за 25-годишният юбилей, който празнувахме.

Та – ПОСЛЕДНИЯТ ден е най-хубавият за всички по много причини. За учениците – защото държат дипломите си в ръка и гледат засмени към Лятото. За учителите – защото са затрупани с цветя и любов и гледат уморени, но щастливи към по-тихите делници. За родителите – защото виждат как децата им раснат като гъбки в гората на познанието.

За мен като директор и преподавател в нашето си училище в Лондон Последният ден беше и равносметка. Имам право на нея…25 години и аз „пораствах” с това училище. Първите две години бях само родител на две деца, които дойдоха за първи път в Лондон в оная далечна и толкова различна 1987-ма. После в 1989 станах част от живота на училището и поех да бъда учител в него за децата от 1 до 5 клас. Дойде критичната 1991 –ва, училището до тогава бе държавна форма на обучение, но…държавата го изостави (както стана с доста други по света). Нямаше пари.

Ние в Лондон имахме повече от пари – имахме късмет. Дойде ни за посланик невероятният г-н Иван Станчов, който каза: „В Лондон ще има и училище, и читалище, и църква”. И заимахме. Заради него. Тогава станах единствен учител по всичко за децата, 35 на брой от 1 до 8 клас. И така беше около 15 години. Но децата се увеличиха до 150. Имах доверието на посланиците и дипломатите в посолството. Нищо, че Държавата отсъстваше като грижа. Ние в Лондон бяхме обгрижвани заради убедеността на хората, че българското живее, ако езикът ни е жив и ако знанието за народ и история се предава в класната стая.

Равносметката днес: 270 ученици, 7 учители, 500 души на празника ни в нашия дом – БЪЛГАРСКОТО ПОСОЛСТВО. Животът ни е свързан кръвно с Асоциацията на българските училища в чужбина, на която сме съоснователи. С тази асоциация и с колегите ми възрожденци по цял свят тръгнахме заловени за ръце и за сърце. Заради децата. След години упорит труд, днес Държавата ни подкрепя, гордее се с нас, отдава почит с награди, които сме заслужили.

В училището си имаме знаме, химн, предучилищна група „Азбукарче” за деца от 4 до 6-годишна възраст, ръководена от обичната г-жа Невяна Анастасова. Обучаваме по български език и литература ученици от 1 до 8 клас, а г-жа Лидия Гюнелиева среща учениците от 3,4,5 и 6 клас с родната история, с героите на България. Имаме гимназия до 12 клас със славни млади хора в нея. И медал си имаме – „Иван Вазов” от Държавната агенция за българите в чужбина. Учителите ни притежават най-почетни дипломи от Министерство на образованието и от Министерство на външните работи, нашият преподавател в гимназията г-жа Здравка Момчева издаде и първото Помагало по старобългарска литература за 9 клас в българските училища в чужбина.

Но най-голямата ни гордост са взаимоотношенията ни: с децата – любов, майчинска. С родителите – доверие като през Възраждането. С дипломатите – сътрудничество като в единна общност. Смениха се шестима посланици – всички ще кажат добри думи за нас. Имаме нов посланик – седмият по ред. От самото начало е с нас и за нас. С всички по-късно създадени 13 училища във Великобритания сме приятели. Контактите ни с държавните институции са партньорски. Медиите обичат да пишат за добрите неща, които се случват в живота ни (противно на вечния им хъс за негативна сензация). Обществените организации са ни съмишленици. Има какво да празнуваме и за какво да се гордеем.

Това не се постига лесно. Беше си борба за налагане, за авторитет, имаше безброй препятствия, но кой ти мисли за това, когато в крайна сметка си извървял пътя, който е трябвало и си стигнал високо, защото си го мечтал и творил.

Седя си пред компютъра сега и си пиша, а в съзнанието ми е празникът ни на 15 юни. Огромен салон – приличен на „Дядовата ръкавичка”, защото не само столовете не стигат, а и въздухът. Но сме си у дома, в нашата си България – посолството. Тук трябваше да е юбилеят, защото заради посолството сме оцелели, заради децата и техните родители, заради посветеността на учителите и настоятелите. И точно ние сме си на нашия празник. Нямаме официални гости. Ние сме си най-официалните – създателите на това БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В ЛОНДОН, по пътя на което тръгнаха мнозина.

Тържеството ни открива посланик Константин Димитров. Редом с похвалните слова той изрежда наградите, получени през настоящата учебна година от учениците и учителите, споменава и най- последната за училището ни – Почетния медал „Иван Вазов”. Мъненките рецитират Славейков, Вазов, Багряна. Гимназистите говорят старобългарското слово на Азбучната ни молитва. Пети клас нарича какво е за децата учителят – многоръкият Шива, прорицател с три чифта очи, винаги млад, специалист по всичко, бодигард, изповедник, фуния за знания, универсален боец. Шестокласниците, които под ръководството на учителя си по история г-жа Гюнелиева преписваха на ръка Паисий, възхваляват Хилендарския монах. Цялото училище пее народните ни песни, които славейната наша Деси Стефанова, ръководител на Лондонския български хор, ги е научила. Валентин от 2 клас и Никълас от 3-ти свирят на цигулка. Теди от 2 клас – на китара. Криси от 4 клас и Николета от 8-ми – на пиано. Третокласничката Емине смайва с изпълнение на съчетание по художествена гимнастика. Седмокласниците рипат шопското хоро – целия втори срок го учат с хореографката си г-жа Елена Роблес. Знаете ли, че в този 7 клас са 20 деца и всичките искаха да са на хорото. Едвам ни стигнаха носиите. Едно дете дошло по маратонки вместо с черни обувки. Леле! Като разбра, че няма да играе – забегна някъде и след малко иде с черни обувки. Кого е събуло, един Господ знае. Ама игра.

Изпращаме първата си дванадесетокласничка – Траянка. За спомен я даряваме с Българската библия – „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов. И тя, заедно с Блажето и Тони, запява за г-жа Момчева песента за любимата си учителка. Цялата зала плаче, Здравка ги държи за ръцете…Задушили сме се от спомени и вълнения - всеки има поне един учител в живота си, за когото да пророни сълза.

На финала на празника ни цялото училище пее нашия химн „Училище на словото и свято”. Влиза Васко със знамето, след него Криси носи табелата на училището, сред морето от родители като платноход Симеон и Селина разцепват мнозинството и носят на ръце бялата торта с логото на училището ни и големите цифри – 25! Свещите духа Траянка – Випуск 2012! Ура-а-а-а-!

Край мен се накичват мънинките първолаци със свидетелствата си за снимка. Цветята са затрупали всички ъгли на салоните. И най-големите тийнейджъри, дето в клас хич не ги свърта, и те щастливи и добри. Сбогувам се с моите осмокласници. Криси плаче, защото се разделяме. Но съм им казала на всички – отивате при г-жа Момчева. И нея ще обичате колкото мен, ще видите. И го знам.
Колежките ми г-жа Гюнелиева и г-жа Анастасова едвам си носят букетите, трябват им помощници. Краката ни подути, душите ни развети! Целувки, прегръдки, пожелания, замечатния…

Това е нашето училище – Българското към Посолството в Лондон. ПЪРВОТО И ВЕЧНОТО. НА 25 ГОДИНИ…

Снежина Мечева,
действителна баба на седеммесечна внучка,
по дух и сърце само на 25
директор на училището
говорител на АБУЧ