Иван Станчов – Българското училище. Децата. България. Интервю със Снежина Мечева

 

„Аз съм българин и вървя с народа си”, издание на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон, Великобритания, 2024 г.

 

„Джентълмен, но равнопоставен с всички. С децата – по детски, с възрастните – като с равен, с аристократите – на висота.”
Дипломат, държавник, визионер, общественик, дарител, аристократ, благодетел, естет, приятел, градинар, родолюбец, БЪЛГАРИН…! ЧОВЕК…!
Такъв ще го запомним г-н Иван Станчов!

***

На 22 юли 2024 г. в Националния студентски дом на площад „Народно събрание” в София бе открита XVII-та годишна конференция на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ). На този форум бе представено изданието „Аз съм българин и вървя с народа си”, подготвено от Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на Република България в Лондон, Великобритания. Още на първата страница се посочва: „Целта е да бъде съхранено духовното наследство, завещано от Иван Станчов и неговата фамилия, като част от историческата памет за бъдните поколения.”
Изданието е финансирано от Министерство на образованието и науката (МОН) на България като част от проекта „Неразказаните истории на българите”.
Българо-английското издание е богато илюстрирано с архивни снимки, предоставени от Националния исторически музей в София и „Карин дом” във Варна. Съставител е Снежина Григорова-Мечева. Превод на английски език – Надежда Григорова. Редактор и коректор – Жанет Аргирова. Художник на корицата – Любомир Павлов. Издателство „ЖАР – Жанет Аргирова”, 2024 г.
Изданието се определя като „брошура”. Въпреки че, според мен, предвид цялостната информация и впечатляващия снимков материал на 110 страници, това е „книга” – чудесно структурирана от г-жа Снежина Мечева, с умело подбрани и вплетени в текста цитати от г-н Станчов.
Книгата се чете и препрочита на един дъх, защото е увлекателна. Прелитаме през миналото… Замисляме се за настоящето… Мечтаем за бъдещето… Тази книга – новата „визитна картичка” на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон ни учи на история и славно минало, на трудолюбие и скромност, на щедрост и милосърдие, на вяра и доброта, на родолюбие и човеколюбие… А не е ли точно ЧОВЕКОЛЮБИЕТО това, което ни определя като ЧОВЕК…? Не е ли ТО най-важното…? ТОВА, което ни докосва до другия: добрата дума, подадена ръка, топла усмивка, стръкче цвете, искрен съвет, мил жест… Мъдреците ни учат, че именно тези малки ГОЛЕМИ неща определят щастието ни. И както знаем, то никога не е материално… „Най-голямото щастие е да си полезен на другите.” – бе казал някой… И тук мислите ми съглеждат личността на г-н Иван Станчов – ПОЛЕЗЕН НА ДРУГИТЕ – ПОЛЕЗЕН НА ДЕЦАТА, ПОЛЕЗЕН НА НАРОДА СИ, ПОЛЕЗЕН НА РОДИНАТА, ПОЛЕЗЕН НА НАС И ИДНИТЕ ПОКОЛЕНИЯ… Има хора, които живеят дълго… Живеят, заради светлите си дела…

***

Интервю за в. „България СЕГА” на д-р Ваня Велкова* със Снежина Мечева,

съставител на книгата „Аз съм българин и вървя с народа си”

 

От 1989 до 2023 г. г-жа Снежина Мечева е директор и учител в Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на Република България в Лондон, Великобритания. Тя е един от инициаторите и съоснователите на АБУЧ и неин говорител в периода 2007-2023 г. Носител е на редица отличия и награди, някои от които са: Почетен медал „Отец Паисий”, Златен почетен знак на МВнР, Почетна грамота „Неофит Рилски” от МОН, Почетна грамота от Министерство на културата, отличие на ДАБЧ „Българка на годината” – 2013 г., Отличие „Пробуда” на МОН, Почетен член на АБУЧ.

***

Г-жо Мечева, приемете нашите сърдечни поздравления за книгата, посветена на Иван Станчов, която четем и препрочитаме с интерес! Какви са впечатленията Ви от първите представяния на изданието?

Ще започна с това, че тази книга е проект на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон. И е принос на един колектив от преподаватели, които десетилетия са градили престиж именно като екип. Години наред сме се трудили, вдъхновени от един човек, за когото искаме да се говори не само днес, а винаги. Носим отговорността да заслужим името на патрона си – посланик Иван Станчов. Аз съм само съставител на книгата и авторското в нея е в спомените, които всички носим в душите си за този човек.
Книгата се роди, защото МОН предостави шанса за всичките нас, преподавателите, да направим нещо за бъдещето, за бъдещите. И така искам да се оценява. Малко или много – книгата е колективен труд. И съм благодарна, че колегите ми дадоха този шанс да си спомням и от тяхно име.
Зарадвана съм от факта, че хората се усмихваха, когато поемаха в ръцете си книга с лика на Иван Станчов. И тези, които я прочетоха, наистина ме стоплят с добрите си отзиви. А тревогата дали ще се справя да разкажа по начин, който да отговаря на същността и висотата на този човек не е престанала да ме преследва. Мисля, че тепърва трябва да очакваме по-обстойна оценка и не искам да избързвам с изводи.

При презентацията на книгата на 22 юли в София споделихте: „Бях длъжна да я напиша.” Какво е усещането Ви днес, когато книгата вече е написана, издадена и се чете?

Мисълта ми е – опитах. Усещането – тръпка. Всеки човек е отделен свят и емоция. Очаквам всичко и се надявам, че стореното е за добро. Да, бях длъжна да я напиша и това е дълг не само към Иван Станчов, а и към училището ни, към колегите ми, към децата и техните родители, заради които ние имаме привилегията да се наричаме учители.

Пред каква аудитория и къде е представена книгата до момента? Къде предвиждате да се състоят следващите й представяния?

Пътят на книгата започна още преди издаването й в книжно тяло. Искахме с моите колеги да подготвим информация за нашите гимназисти преди да се разделим с тях в края на миналата учебната година. Използвахме случая, че през месец май 2024 ни посети за пореден път делегация от ученици и преподаватели от Първа английска гимназия в гр. София. Тези наши контакти са от години и се превърнаха в традиция. Нормално е учениците в България, които имат интерес към страната, на която изучават с желание езика, да искат да видят с очите си Лондон. Всеки път идват на гости в училището ни в гимназиалните ни класове, които се обучават от г-жа Здравка Владова – Момчева. Това е шанс гостите ни да научат нещо повече от нашите ученици за живота и образователната система в Англия, а понякога в тези срещи се раждат и приятелства.
Този път целият колектив реши, че ще направим презентация, с която да запознаем и гимназистите ни, и гостите ни от България, и част от дипломатическия екип в посолството с историята на нашия патрон и неговото семейство. Идеята за тази книга се роди именно защото искахме повече да се знае за Нашия посланик и за неговите предци, които не без основание се наричат „Династията Станчови”.
Когато попитах учениците от България дали някой е чувал нещо за Иван Станчов – не получих утвърдителен отговор. И тогава започна моят разказ за него и рода му. На екран илюстрирах със снимките от ценния архив на Националния исторически музей и от „Карин дом” във Варна. За повечето от присъстващите много от нещата бяха непознати и интригуващи.
На Конференцията на АБУЧ в София на 22 юли тази година бяхме щастливи, че можахме да подарим тази книга на всички гости в залата и на мнозина наши съмишленици през годините, които ни помагаха да работим и се утвърдим. Екземпляри достигнаха и в Югозападния университет в Благоевград, където продължи нашата конференция с двудневни семинари. При поднасянето й като подарък на ректора – проф. д-р Николай Марин, той каза, че заглавието „Аз съм българин и вървя с народа си” трябва да стане девиз на АБУЧ. Това е оценка – не за книгата, а за личността, на която е посветена тя.
Идеята ни е тепърва да има премиера в Лондон пред всички наши ученици, пред новия дипломатически екип в Лондон, пред българската общност там. Надявам се да се случи именно в чест на Деня на Будителите – 1 ноември.

„Екипът на всички преподаватели през годините, а и хилядите ученици, преминали през класните стаи или обучаващи се в момента в Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон, имат за свой дълг да съхранят спомена за НАШИЯ ПОСЛАНИК, да впишат историята на славния му род в мемоар за бъдещето. Нека знанието за тези хора да се предава от поколение на поколение и признанието за тях да е завинаги.” – се посочва в книгата. Според Вас, кое е най-силното послание на НАШИЯ ПОСЛАНИК за учениците, преподавателите, българите, идните поколения…?

Отговорът на този въпрос е лесен. Книгата е организирана върху 12 мисли на Иван Станчов, които казват най-много. Изповеди на духа му. Те бяха събрани в един юбилеен календар, издаден от Дома за деца със специални нужди – „Карин дом” във Варна, основан от Станчов. Тези мисли станаха гръбнак на разказаната история, включиха се във всички глави, заедно бяха отпечатани на гърба на книгата като обобщение. Всяка негова мисъл е характеристика за човека, послание и завет. Не бих отделила нито една. Най-силни са всичките заедно. Звучат хем човешки, хем библейски.

Дълги години сте познавали и работили с г-н Станчов. Кои моменти от общуването с него изпъкваха най-ярко пред Вас, подготвяйки книгата?

Общуването с него бе безкраен урок по джентълменство, патриотизъм, богата душевност, желание за подкрепа и общение, човещина. Беше много висок на ръст, но никога не гледаше на хората отгоре. Винаги се свеждаше в очите им и това на практика създаваше илюзия за въздигане до неговото ниво. Правеше го простичко, естествено, възпитан бе да приобщава и обича.
Целият ни живот до него изпъква ярко, имахме го за чест. А когато подготвях книгата – просто трябваше да си спомня повечето моменти. И все пак не всичко включих. Някои неща запазих за себе си. И така ще остане.

Разкажете ни повече за първата Ви среща с посланик Станчов. През коя година беше тя и къде?

Първата ни среща не се забравя. Случи се, когато събра за първи път целия екип на посолството заедно със семействата им. В онази 1991 година, когато новата демокрация настъпваше по петите отиващото си предишно, когато стъписването пред всичко беше явно (особено в дипломатическите екипи), той се изправи съвсем различен. Говореше един особен и много симпатичен български, изпълнен с архаизми от друго време. Личеше си, че това го притеснява, но се промени много бързо. Това бе човек полиглот – владеещ 8 езика перфектно: английски, френски, немски, испански, гръцки, португалски (бразилски), български…
После ме повика в кабинета си – на стената зад гърба му стоеше оригинално четническо знаме, на което пишеше „Свободна България”. Сподели ми, че го е купил от битпазар на Запад и винаги го е носил със себе си (а е скитал много по целия свят).
Тогава това знаме беше на най-заслуженото място – в кабинета на Посланика! Днес е вече сред огромното по значение дарение на фамилията Станчови в Националния исторически музей в София.
Извика ме, за да ми предложи заедно да възстановим отново дейността на училището. То тъкмо бе затворено от Министерство на образованието поради липса на средства в България за издръжка. Покани ме да поема обучението на децата от 1 до 8 клас по всички предмети. Каза ми, че заедно ще го направим – той ще помага. Успях само да смотолевя: Ще опитам…
И опитах. С много страх и опасения, но той беше гръб за всичко. Подари ми доверието си, а това е най-страшното и отговорното. Може ли да не оправдаеш? Нямаш право.

Г-н Станчов казваше за Вас: „Вие сте моята учителка.” Как приемате тези негови думи?

Нямам по-голяма награда от тази. Свито ми е от това признание, но ми е и гордо. Друго не ми трябва.

 

Национален исторически музей – София, галерия „Станчови”, на витрината – книгата „Аз съм българин и вървя с народа си” на Българското училище „Иван Станчов” в Лондон, Великобритания, съставител: Снежина Мечева, 2024 г.

 

„Най-важното за мен е равновесието в природата, в живота на човека, в отношенията между хората.” – посочва г-н Станчов. Според Вас, коя е тайната на дипломата и аристократ Иван Станчов в общуването му с хората?

Умението да убеждава, да вдъхва оптимизъм, да печели последователи. Казваше: „Не ми казвай, че не може да стане – кажи как да стане!” И никога в императивна форма, а винаги с усмивка. Притежаваше превъзходство, но човешко. Стъписваше с това и радваше. Целуваше ръка на дамите…
Облече костюма на дядо си Димитър Станчов (два пъти посланик на България във Великобритания) и с него връчи акредитивите си на английската кралица Елизабет II. Това направи впечатление на една световна жена, която обикновено впечатлява другите, но нея трудно някой би могъл. А той успя. Нали разбирате за какво ниво става дума? Има ли друг такъв нашенец?
Той спаси училището ни от „заключване”. Той подкрепи АБУЧ, когато тя се създаваше, а тогавашният министър на образованието не пожела да се срещне с нас. Той подкрепи и Петицията за издигане на статута на българския език в Европарламента, когато друга министърка две години отказваше да ни подкрепи. Затова бе избран за първия Почетен член на АБУЧ. Създаде първия Дом за деца със специални нужди със свои средства във фамилния им дом в Морската градина на Варна. Увлече доброволци да го финансират и градят. До последно се вълнуваше как вървят делата ни. С влошено здраве и с бастун в ръка дойде с такси, за да се срещнем и разговаряме. Нужно му бе да е сигурен, че успяваме.
Той ни обичаше. И ние него. Доказахме му го приживе. Станахме единственото българско училище в света, което имаше жив човек за патрон и го направихме в негово присъствие. Поехме тази отговорност и чест, но това означаваше за нас един вид безсмъртие.
Затова няма да спрем да говорим за него, да работим за него, да разказваме за него, да помним – НЕГО.

„Нищо не започва с теб и не свършва с теб, но ти можеш да промениш нещо по пътя си.” – споделя г-н Станчов. Как мислите, какво успя да промени за българите в Лондон и Великобритания посланикът от трето поколение дипломати Иван Станчов?

Всичко! Превърна посолството от административна сграда в дом за българската общност, където създаде параклис за източноправославните християни (а беше католик). Отвори читалище, създаде библиотека за българите в него, възстанови затвореното ни училище. Издейства да се признават удостоверенията в България на обучаваните от нас ученици – не само в Лондон, а и във всички така наречени „посолски училища” по света. По-горе споменах помощта за АБУЧ.
Въведе друго разбиране за български посланик в Двора на Нейно Величество.
Показа ни как да обичаме България, дори когато това е трудно.
И това не е всичко.

Българското училище към Посолството на Република България в Лондон, съществувало от 1987 г. и финансирано от българската държава, както повечето български училища към дипломатически мисии на България зад граница, бе закрито през 1991 г. Както е известно, някои български държавни училища след 1991 г. преустановяват дейността си за определено време поради липса на финансиране от българската държава, други български държавни училища изцяло прекратяват дейността си. Каква е заслугата на г-н Станчов за това Българското училище към Посолството на Република България в Лондон още през същата 1991 г. да продължи своя живот и това духовно „огнище” да се разпали с още по-голяма мощ?
Aко не беше той, училището ни сигурно нямаше да съществува. В споделеното с мен г-н Станчов ми каза, че посланик не е бил досега, но като посланик ще направи така, както са постъпвали дедите му. Ще подкрепя училището, църквата, българската общност във Великобритания. Това сметна за пръв свой дълг. И го доказа не само в четирите години на своето дипломатическо назначение, доказваше го почти до края на живота си. Поведението му бе пример не само за нас. Убедена съм, че успехът на колектива ни се дължи и на това, че следващите ръководители на дипломатическата ни мисия следваха неговия пример, не можеха да изберат друг път. А едно посолско училище е изцяло зависимо от волята на посланиците. И когато те са родолюбиви и с мащабно мислене, училище има и то преуспява. Има за съжаление и обратни примери. Станчов пребори недоверието на министерства и на личности. Направи го красиво.

„Може сами да прокарваме пътища на доброто. Много е приятно да помагаш на другия. Аз го правя за себе си.” Как тълкувате тези думи на г-н Станчов?

Като призив за добрина. В един недобър и егоистичен свят има и такива хора като Иван Станчов. Единици. И ти се приисква и ти да си. Заразяваше с думи и дела.

По настояване на г-н Станчов, през 1994 г. семейство Станчови основава фондация „Карин” и отстъпва фамилния им дом, построен през 1908 г. и разположен в Морската градина във Варна. Там е открит „Карин дом” – социален дом и най-известната такава институция в България, в която български деца с физически и умствени увреждания получават грижа и рехабилитация. За да съществува този дом през всичките години, г-н Иван Станчов работи с огромно сърце за децата и България. Девизът на „Карин дом” е „Посланици на доброто”. По какъв начин Българското училище в Лондон подкрепяше „Карин дом”?

Отново следвахме неговия пример. Всячески търсеше начин да набира средства, за да съществува този дом. Сам за много неща. Ние рисувахме с учениците коледни картички, а той седна със съпругата си на една масичка в посолството на Коледния бал и двамата започнаха да ги продават. Средствата да отидат за „Карин дом”. Оттогава – всяка година това ни е традиция. Рисуват децата, събираме, продаваме, даряваме там. Понякога го правим през март с мартенички. И така ще е винаги. Може да не е огромен принос, но принос е.
Веднъж от Варна ни писаха, че с нашите средства е направена градинка, в която децата да отглеждат растения и да им се радват. Иван Станчов беше голям градинар, научен на това от предците си. И в нашия двор на мюза към посолството, където е училището ни и църквата, той донесе храсти от градината им в Шотландия, за да има зелено кътче сред бетона на паркинга.

 

Първа конференция на АБУЧ в Парламента на Република България, 16 юли 2008 г., София.
От ляво надясно: г-жа Боянка Иванова – директор на Българското училище „Джон Атанасов” в Чикаго, САЩ; г-жа Снежина Мечева – директор на Българското училище към Посолството на Република България в Лондон, Великобритания; г-н Иван Станчов – дипломат и общественик; Ваня Велкова – директор на Българското училище в Хамбург, Германия; г-жа Меглена Любенова – зам.-директор на Българския образователен център „Св. Климент Охридски” във Вашингтон, САЩ; д-р Ирина Владикова – директор на Българо-австрийското училище „Св. св. Кирил и Методий” във Виена, Австрия

 

През август 2007 г. в Пловдив бе основана АБУЧ. На 16 юли 2008 г. в Парламента на Република България се проведе Първата конференция на Асоциацията на тема „Българските училища в чужбина и новата държавна политика на българите зад граница”. Г-н Иван Станчов дойде специално за форума като в изказването си пред делегатите той настояваше българската държава да поеме с отговорност българските училища в чужбина, с което на хилядите български деца извън България да се осигури дългосрочно и гарантирано обучение по роден език. През всичките години г-н Станчов подкрепяше както Управителния съвет на АБУЧ, така и учители от българските училища зад граница. За безрезервната му подкрепа на националната идея да има Образование по България в чужбина и съществения принос за АБУЧ през годините г-н Иван Станчов бе избран за Почетен член на Асоциацията. Как мислите, как успя с присъствието и с думите си г-н Станчов да допринесе за това българските държавни институции да поемат отговорност за българските училища по света?

Даде личен пример. Просто разказа какво са правили неговият дядо, чичо, баща му и пожела да е като тях. Те дарявали за училища и църкви – той също. Те подарявали домовете си за общежития и музеи, той отстъпи фамилния им дом за физиотерапевтичен център за лечение на деца с най-тежки заболявания, дари 300 безценни фамилни съкровища на Националния исторически музей в София. Като емигрант не по своя воля много страдал, че не е могъл да завърши образованието си в българско училища. Затова възобнови нашето в Лондон – първото в Обединеното кралство. Днес, заедно с филиалите им, вече има над 70 български училища. Бяхме пример за последване. Негова е първоначалната заслуга.
Когато в МОН му казваха: „Не може един учител да преподава по всичко!” – той запита: „А Вие как правите по селата?”
Когато други наши посланици отказваха да се занимават с училищни дела – грижа било на Министерство на образованието, той пое изцяло съхраняването на езика, традициите, културата ни сред подрастващите на училищна възраст. Премести от един далечен пригоден апартамент дотогавашната богослужебна обител в очертанията на посолството. Изгради с доброволен труд източноправославен параклис. Помоли иконописци да дарят творбите си, за да стане той храм на Вярата, макар и скромен. Приюти български свещеник да живее в посолско помещение. Сам пренасяше при всяко завръщане от България книги, за да има библиотека в основаното от него читалище. Издири доброволец, който да се грижи за този своеобразен клуб на българите.
Подаде ръка на бедни, но талантливи български студенти също да живеят в посолството и срещу труд да помагат там. Така те успяха да завършат престижни университети и да се реализират професионално. Тогава спечелилите места да се учат във висши английски училища бяха единици. Той им даде шанс.
Не робуваше сляпо на административни забрани, защото бе много широко скроен. И ако си го позволяваше, доказваше, че така трябва.
Гледаше на всичко като патриотичен дълг. А това е научено в семейството му. Движеше го силата на Българския корен.

На 7 декември 2016 г. Иван Станчов става патрон на училището. На тържеството, в присъствието на официални лица и гости, се оповестява името: Българско училище „Иван Станчов” към Посолството на Република България в Лондон, Великобритания. Денят е забележителен! Разкажете ни повече за този значим и вълнуващ момент.

Много преди това да се случи знаех, че така трябва да е. Открито го декларирах в интервютата си. Просто всичко зовеше, теглеше в тази посока. И го постигнахме. Убедихме не с друго, а с труда на целия ни колектив, че можем да носим тази отговорност и е редно да се случи пред очите на нашия съхранител и благодетел. Той го преживя. А това бе най-важното. Да усети със сърцето си, че е сътворил нещо, обречено да преуспява във времето, да види с очите си колко сме му задължени, да знае, че родовата му традиция е достойно съхранена. Мотивирахме се пред институциите, които първоначално се стъписаха, но не можеха да кажат „Не”.
И се случи много тържествено в Българското посолство в негово присъствие и на близките му, пред редица официални гости. Прекрасна реч държа тогавашният ни посланик – г-н Константин Димитров, а учениците от училището изнесоха чудесен концерт – поздрав за него. Подарихме му в рамка умалено копие на новото ни училищно знаме, на което вече бе изписано: Българско училище „Иван Станчов” към посолството на България в Лондон. Мнозина (той също) бяхме просълзени. Беше събитие, смея да кажа – първо по рода си. Ръката му трепереше, когато подписа съгласието си ние да носим неговото име. И речта му бе вълнуваща. Тогава пред всички ми каза: „Госпожа Мечева е моят учител!”, а ние завинаги останахме негови…

В предговора на книгата с мемоари „Иван Д. Станчов. Дипломат и градинар” от 2000 г. г-н Иван Станчов - младши пише: „Домът означаваше сигурност за семейството, основана на служба на отечеството и лоялност към вярата.” На какво наблягаше г-н Станчов в разказите си за семейството и прадедите?

Редовно ми споделяше как неговият дом винаги е бил български. Независимо, че баба му Анна дьо Грено е френска графиня по баща и италианка по майчина линия от Савоите, а майка му – американка от голям род. Мъжкото начало у Станчови винаги е било българско! И е предавано в семейството. Казваше ми, че нашите традиции са били винаги почитани от тях. Съхранявали са и най-дребните предмети от България като нещо свидно и свято. Говорели са вкъщи на български (освен на всички други езици, които владеят). Домът им е бил отворен за българи – най-често изгнаници като тях. Много често дори съвсем непознати. Но трапеза и подслон мнозина са намирали в Станчовия дом. Богати не са били и бедни не са били, но се е трудил допълнително в градината, за да подпомага семейството си или когато е бил студент, за да се издържа е продавал яйца от стопанството им и е работил в бар. Но образованието е било приоритет. Това също е вкоренено в българския манталитет от векове. Но как да е различно? Говорим за „династията Станчови”…

„Убеден съм, че „старите” семейства са стари, защото познават миналото си и го помнят!” – споделя в книгата си бащата на г-н Иван Станчов. Според Вас, защо е важно да помним историята и корените си?

„Онзи, който не знае откъде е – е отникъде”. А той знаеше и откъде е, и от кои е, и беше един от тях, един от България… до смъртта си. Възпитаван да е такъв. Животът му – винаги „на куфари” (негов израз). Но споделяше, че в семейството са наричали само българския им дом – „у дома”. Помнеше всичко, помнеше много. За съжаление не пожела сам да напише биографията си, предпочиташе да я разказва, а други да я записват.
Затова и тази книга с неговия лик на корицата и мислите му е всъщност нещо, което той би желал. Вижте с каква усмивка ни гледа, с добронамереност и оптимизъм. Цветен човек – посланик на Доброто. Нашият Иван Станчов, който е българин и върви с народа си.

„За Иван Станчов България беше изстрадана мечта и най-накрая постигната реалност. Предците му са го възпитали да я обича на всяка цена, въпреки болките на прогонените. Иван Станчов не мразеше – обичаше и живота, и хората.” – пишете в книгата. Как мислите, какво трябва да се направи, за да бъдат обичани още повече животът и хората?

Всеки сам си е храм. Избира в какво да вярва. Ние бяхме сред щастливците – имахме примера на голям родолюбец. И просто вървяхме след него, искахме да сме поне малко като него, започнахме да гледаме на Родината и Живота мъничко като него (а това всъщност не е никак малко). Щастливци сме, щастливци.
И затова ще помним, ще разказваме, ще предаваме, ще призоваваме.
Тази наша книга е за това.

„Промяната иска време. Всички, ако работим единно, ще оправим нещата по-бързо. Хайде да видим как МОЖЕ да стане.” – казва г-н Станчов. За промяна в какъв план говори г-н Станчов?
Това са неговите думи в зората на Демокрацията. Той дойде сред нас тогава. Убеден, че ще направи всичко, зависещо от него, за да станем другомислещи българи. Вярваше го и го правеше заразяващо.

Всички знаем какво се случва днес – десетилетия след онези години. Но и за Станчов България е била изгубена 47 години и когато най-малко е очаквал, се завърна в нея, за да работи за нея. Не бих могла да кажа повече.

„Ако имаш един сън и ти си единственият, който го сънува, вероятно това ще остане сън, ако достатъчно хора го сънуват, ще стане реалност… Това ни трябва, трябват ни повече хора, българи, да сънуват, че тази България може да стане това, което трябва да е.” – споделя г-н Станчов. Според Вас, неговият сън за България може ли да стане също наш сън?

Трудно…, но не невъзможно. Да се надяваш е дар. И това се възпитава.

 

 

„Ако не вярваме – нищо няма да направим. България има нужда от много работа и много вяра.” Вашето мнение за това: Кой е изворът на вярата?

В обилието от неверие, на което за жалост сме царе, има хора, които носят друго. Българи. Да знаем, да помним, да искаме да сме някак си като тях. Да го предаваме на децата си и да не позволяваме неверия в младостта им или поне да опитваме да крепим в трудностите. Станчов го можеше и го правеше.

И днес бих само повторила:

Благодаря… и поклон.

Уважаема г-жо Мечева,

Благодарим Ви за желанието да участвате в интервю за в. „България СЕГА”!

Желаем на Вас, на целия учителски състав, на учениците, както и на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на Република България в Лондон, Великобритания, здраве, успехи и сбъдване на „сънищата”: за децата, училището и България!

Бихме искали да Ви пожелаем също през следващите години да подготвите още по-обширна книга за г-н Иван Станчов и Българското училище към Посолството на България в Лондон! Казаното се забравя. Написаното остава. Нали така казват мъдрите хора…

 

----------------------------------------------------------------------------------------

* Д-р Ваня Велкова е инициатор, основател, първи директор и първи учител в Българското училище в Хамбург, Германия (2000-2010 г.), един от инициаторите и основателите на АБУЧ през 2007 г. и член на Управителния й съвет (2007-2013 г.), „Българка на годината” – 2016 г.

 

Източник: в. "България Сега"