Любовта на учителя - благодарността на ученика

Той идва пак честит и вдъхновен

със слънчеви усмивки и букети -

най-славният, най-българският ден,

запазил паметта на вековете.

С. Стаменов

24 май – ден на българското слово и култура, а словата не ми стигат да опиша чувствата си на учител в този ден.

Вълнението здраво ме завладява - сега ще ги видя, леко срамежливи и дистанцирани, но искрени и доверчиви във взаимността ни. Усещам как незабелязано усмивка се залепва на лицето ми в радостното предусещане да ги видя, да зърна отново техните умни, сияйни лица. Как ми се иска да ги прегърна, да им кажа колко скъпи са ми били минутите с тях, колко много са ми дали разговорите ни в час, как заедно с тях ме е боляло от несправедливостта и студенината на заобикалящия ги свят, как съм се радвала на всеки техен споделен успех, колко много ще ми липсват...

А те бързат! Бързат да пораснат. Бързат да отлетят от Българското ни училище на 5-тия етаж, от техните учители. Бъдещето е пред тях! И те бързат към него силни, уверени, вярващи... Време е вече да ги пуснем сами да летят и реализират мечтите си!

Горя от нетърпение да науча как са минали първите изпити от матурата им. Трудно ли е било?! Макар да знам със сигурност, че тази година всички мои дванадесетокласници ще се справят отлично с изпитите, се вълнувам, тревожа се за тях... И защо ли!?

Може би защото учителят е учител, само ако обича своите ученици, живее с ежедневието им, дарява ги със знанията си, израства с тях ... и душата му никога не остарява.

Випуск 2021 – пораснали, хубави млади хора, отделили скъпоценно време от подготовката си за третия матуритетен изпит в сряда, за да поднесат цветя пред паметника на Светите братя Кирил и Методий в двора на БКИ „Дом Витгенщайн“ – знаково място за всички българи във Виена, да си вземат „довиждане“ със своята учителка. Мило ти е на сърцето. И сълзите сами се стичат по лицето... Вятърът ще ги изтрие и този път, в очакване на есента.

Цветя, цветя, цветя... Ръцете не стигат да ги обгърнат. В знак на благодарност моите ученици ми даряват цветя. Даряват ми и нещо друго, безценно – своите успехи, своята признателност в часа на раздялата... „Госпожо, благодарим Ви!“

А аз? Прибирам се у дома, разпилявам цветята из къщата и се опитвам да излея чувствата си в слова. Аз съм техният учител по български и език и литература - останал без думи заради подарената любов…

На добър час, мой ВИПУСК 2021!

Д-р Ирина Ботева-Владикова