Последни учебни дни в БУ “Иван Станчов” – Лондон
УЧИЛИЩНИЯ ЗВЪНЕЦ – ОТНОВО В ПОЧИВКА!
Заключих последна класната стая, огледах празните чинове, прибрах се в дома си с букетите и, малко невярваща, че Ваканцията е настъпила – отдъхнах.
Училището ни е едно, но не точно. По-скоро сме три в едно.
Едно малко, наречено „Азбукарче” – за мъниците от 4 до 6 годинки, едно средно – за учениците от 1 до 7 клас, и едно наистина голямо – за порастващите ни гимназисти. И тези три в едно са като броеница, на която година след година класовете – зрънца се нижат едно след друго в хармония.
А хармонията се дължи на факта, че всеки преподавател в колектива ни е значим, със своя си неповторимост, но еднакво всеотдаен на децата и предан до крайност на името, което носим – Българско училище към Посолството в Лондон с име на жив възрожденец – посланик Иван Станчов.
И ето отгласа от последните ни училищни дни на тази учебна 2020-2021 година.
Неделната група „Азбукарче” се води от г-жа Невяна Анастасова, с помощник д-р Валентина Александрова. Вижте какво ми написа Невяна:
Търкулна се поредна учебна година и в подготвителните ни групи „Азбукарче“.
В последния ден събрахме нашите азбукарчета в класната ни стая, този път само за игри и забавления…
Лудяхме, пяхме и се смяхме…
Хубавичко поиграхме!
Веселба и радост до насита!
И балони шарени прелитаха…
Книжки пъстри и очички весели,
и усмивки, и цветя, и песнички…
А на двора ни очакваха родители и гости. В тяхно присъствие връчихме удостоверенията на прекрасните ни азбукарчета, а те, щастливи, рецитираха и пяха. Веселите им гласчета и звънкият им смях огласиха нашето малко кътче България в центъра на Лондон.
После ние, учителите, отправихме своята искрена благодарност към всички деца и родители – за обичта, която получихме, за топлите думи, с които ни обгърнаха, за морето от цветя, което се ширна пред нас, за винаги милото отношение и за здравата връзка, която ни държи един друг и ни свързва с България!
Всъщност, не искахме тази наша среща да свършва… И вече очакваме следващата с нетърпение!
Весело лято, мили малки приятелчета!
Очакваме Ви отново наесен!
Невяна Анастасова,
преподавател в неделна група „Азбукарче”
Дойде ред за класовете ни от 1 до 7-ми.
В тези класове преподавахме: Снежина Мечева, д-р Валя Александрова, Невяна Анастасова, Елена Роблес.
Не беше лесна година за никого, но си бяхме стожери и работихме безотказно.
Преди не съм усещала с такава сила желанието на учениците ни да бъдем заедно. Училището бе дом, в който идваха, за да избегнат заключения от пандемията живот, да се почувстват някъде, както преди – с приятели. И наистина си бяхме приятели. Учихме и успявахме до последния учебен ден.
3 месеца отново се обучавахме дистанционно, но, слава Богу, имахме и месеци в клас. Тогава наваксвахме, трупахме знания.
Доказахме, че сме успели, защото на тестовете, които МОН направи за първи път тази година, за да провери знанията на учениците от 1 до 7 клас, се представихме блестящо.
Тази година пролетта все не идваше. Но накрая – като по поръчка, на изпроводяк, направо си дойде лятото.
Ех, че радост! По традиция си раздаваме удостоверенията в близкия парк на двореца Кенсингтън. Пет поредни дни в 1 до 7 клас беше голяма веселба. Щастливите деца като че ли за първи път излизаха на поляна. Назаключихме се по къщи и класни стаи, а по света много деца изобщо не стигнаха и до класните стаи. Затова сега въргалянето по тревата беше най-хубавата диплома за финал. Момичетата – дори най-кротките, пощръкляха да ритат топката заедно с момчетата. Такива червени бузи, запотени чела и блеснали очи не бях виждала от години. Не им се прибираше. Малкият Луи от 1 клас накрая ми каза: „Госпожо, толкова е весело в училището! Защо не учим все в парка?”
Заживяхме с мисълта, че догодина ще е различно.
Ето ги и децата – на снимките пред родителите с удостоверенията си в ръка, с усмивки и поглед към ваканцията.
За мен – раздялата с моите абитуриенти в 7 клас бе най-вълнуваща.
И ето какво им написах на следващия ден след сбогуването ни:
Скъпи седмокласници, поели към първия гимназиален 8 клас,
Уважаеми родители на тези чудесни деца,
Вчера се разделих с моите свидни „абитуриенти” – седмокласниците и вече ми липсват. Но съм щастлива, че догодина ще отидат при г-жа Здравка Момчева, която знам, че ще обикнат от първия момент.
Още веднъж благодаря на всички деца за часовете, в които ни беше хубаво да сме заедно. Обичах ги, когато ме слушаха с внимание и виждах, че им е интересно това, което разказвах. Дадох им каквото си нося в душата, те ми дадоха обич.
За нас, преподавателите, това е най-голямото отличие, възнаграждение, постижение.
Скъпи родители, благодарна съм за доверието, с което ме обградихте през всичките тези години. Благодаря, че оценихте труда ни с децата, които работиха и научаваха. Най-важното – имаха приятели в училището, а и училището им бе приятел.
Благодаря на всички Ви за вниманието, за милите думи, за очите Ви, пълни с добрина.
Милата ми Раянка, заминава си за България и вчера остана да си поплаче с мен в класната стая, защото ще й липсваме.
Може ли човек да забрави подобни сълзи, подобна обич? Но й казах, че това са сълзи на радост, защото имаме спомен, който ни остава завинаги, и ще ни е нежно, когато се връщаме към него. С нея сме чели „Малкият принц” и тя познава момента на сбогуването на Принца с Лисицата. Те тъгуват, че ще се разделят, но се разделят „опитомени” – т.е. вече са приятели и са си единствени един за друг…
„Едно гълъбче” ми донесе, че и Красимир малко се просълзил…
Това не са сълзи – бисери са, моите перлени нанизи.
В къщата ми ухаят десетки букети и картичките от децата и родителите красят не само хола, а и душата ми.
Колко съм богата!
Колко сме богати, че тези деца са наши!
Ваша Снежина Мечева
И за финал, мъдрите думи на нашия преподавател в гимназиалния ни курс – г-жа Здравка Владова-Момчева:
С благодарност за учебната 2020/2021 година
Докато подреждах цветята и четях пожеланията от картичките на моите гимназисти след последния учебен ден в БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон, попаднах на следното послание:
„Скъпа Госпожо,
Аз не знам
благодарността си своя как да Ви предам!
В миг един съдбата ни докосна двама
и човещината Ваша
даде ми отново пламък!“
Беше написано от десетокласника Давид Иванов. След седмица той ще пътува към Родината, защото избра да учи и живее там. Нещо като „довиждане“ , което свързва малката България на нашето училище с голямата България на нашето начало, което го завръща при себе си.
Реших да започна с неговите думи спомена за последния учебен ден на 2020/2021 година, защото след всичко, което преживяхме, извоювахме и устояхме през изминалите месеци, ние наистина трябва да бъдем благодарни. Осъзнахме, че изпитания като световната Ковид – пандемия успяха да ни сплотят и направят по-силни.
Всичко, което само допреди петнадесет месеца приемахме за даденост, придоби нови значения за нас. Да ходим на училище, да се виждаме в клас, да говорим през маски и да спазваме дистанция, се оказа единствената възможност за досег с нормалността, която жадувахме да постигнем. Постепенно разбрахме, че въпреки трудностите, маските не могат да спрат думите, дистанцията не може да ни отчужди, а желанието да учим и да знаем е силно като живота. Помъдряхме. Не се предадохме. Продължихме, въпреки всичко.
И макар на 19 юни раздялата ни клас по клас да изглеждаше както всяка друга учебна година, с цветя, бонбони и шеги, аз усетих, че този път имаме правото да се почувстваме наистина победители. Казах това на децата. Исках те да запомнят какво са постигнали, да изпитат самоуважение за усилията и постоянството си. Затова им предложих нашето „довиждане“ до есента да бъде малко по-различно. По-осмислено. По-зряло. Припомних на всички, един по един, име след име, какво са направили и написали, как са допринесли, за да достигнем до този последен учебен ден. Обясних им, че в моя импровизиран урок искам да ги науча какво означава равносметка. И как понякога злото, което сполита човечеството, може да се превърне в добър учител за всички нас.
Защото едно е да успяваш въобще, а съвсем друго – да успяваш, въпреки обстоятелствата. Ние направихме второто. Седмица след седмица, онлайн или присъствено, с мотивация, желание и инат. И още с привързаност към училището ни, към българския език, към знанието, което ще остане още по-трайно в съзнанието ни, защото трябваше да го отвоюваме като свое право, дори, когато си седяхме у дома и учехме пред екраните на компютрите. Благодарни сме и за това. То също се оказа порастване.
Всяка учебна година носи свой привкус, сътворява спомени и струпва пожелания като букети от учениците към техните учители.
Всяка учебна година по нещо прилича на предишната. Единствената прилика на 2020/2021 – ва с предходните ни учебни години е в това, че приключи. Мисля, че никога няма да я забравим. Документирахме я в своите мисли, които запечатахме в най-необичайните „Писма до самите нас“, новата рубрика, която разкрихме онлайн към сайта на училището ни. Там са всички, които не се уплашиха да бъдат себе си – и Росен Димитров от 8-ми клас, и Нико Гоцов от 10-ти, и Катрин Халачева и Йоанна Банкова от 12-ти… Просто всички гимназисти, които направиха от тази особена година един неповторим словесен албум. Техните портрети от думи ни гледат от страниците на неповторимите им мисли в различни възрасти – 14, 15, 16, 17 години. Казах им, че ще бъде вълнуващо след време да разгърнат отново тези електронни листи. Да видят себе си и да се познаят. Усмихвам се, защото знам, че мечтите на мнозина не отвеждат непременно към литературата и писането. Но също така знам, че отвеждат към самите тях – съвсем млади хора в изпитание, което не успя да ги сломи. Благодарна съм и съм им благодарна!
А колкото до нишката на традицията, любовта към училището ни и благодарността към учителите в него, нека думите на една от нашите вече завършили дванадесетокласнички, Йоанна Банкова, да разкажат сами. В своето последно ученическо есе, тя споделя какво означава дванадесет години вярност към българския език и изобщо към малката България, която винаги ни спасява. От всеки последен учебен ден – до всеки първи. От лято до есен. От порастване към помъдряване. И от малката пътека на детството към големия път на живота. Приятно четене!
Здравка Владова-Момчева, преподавателка по БЕЛ в БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон
МОЯТ ДВИГАТЕЛ В ОПОЗНАВАНЕТО НА РОДНИЯ МИ ЕЗИК И КУЛТУРА –
БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ ‘ИВАН СТАНЧОВ’
Родена съм в България, но никога не съм живяла в Родината си. Моите родители са взели приключенското решение да живеят в Лондон. Била съм само на 1 годинка, когато съм направила първите си стъпки на английския остров и като всяко малко дете, израстващо в Англия, съм попивала английския език и култура като моя родна. Първият език, на който съм проговорила, бе английският, по простата причина, че съм била отглеждана от англоговоряща детегледачка, докато родителите ми са били на работа. Независимо от този факт, моите родители са искали да възпитат в мен българското и обич към България. Така се озовах като първокласничка на седем годинки в Българското училище към Българското посолство в Англия.
Дванайсетгодишното ми пътешествие в българското училище е един многоцветен спомен, който ще остави трайна следа в моя живот. Бяха ми предоставени безброй възможности да се развивам като активен ученик в училището. Макар и много малко да си спомням в момента, когато мама ми каза, че ме е записала да посещавам българското училище, вече можех да говоря на майчиния си език, но пътят към владеенето му писмено беше пред мен.
През първия ден в българското училище сърцето ми биеше в гърдите със скоростта на светкавица. Вълнение, породено от неизвестното пред мен, но и от дадената ми възможност да кажа едно малко стихотворение пред събралите се деца и гости. Колко вълнуващо!
Учителите повярваха в мен от първия момент.
Не беше лесно. Трябваше да пътувам 1 час и половина във всяка посока, бях уморена, учех с баба по скайп по български език и литература, за да бъда подготвена за уроците си. Сега, поглеждайки назад, съм благодарна за всичките положени грижи и усилия да се изградя като българка, която може да говори, чете и пише на български, родния ми език.
Посещенията ми в българското училище ми дадоха житейски умения, които ми помогнаха да се изградя като млада дама, каквато съм днес.
Госпожа Мечева ме научи на дисциплина и организация. Научи ме да чета и пиша. Беше стриктна и взискателна, защото искаше да успеем и да обичаме българския език и литература, и България като цяло. Винаги съм искала да я зарадвам с добре написани домашни, да покажа усвоените знания и да получа отлична оценка, но и също така да зарадвам родителите си, и да накарам баба и дядо да се гордеят с мен, и да им покажа, че всички усилия, положени с тях да учим български език по скайп, не са били напразни. Покойният ми вече дядо имаше едно единствено желание към мен, да науча българския език и да не го забравям никога, защото това е отворената врата към родината ми България. Радвам се, че успях да изпълня желанието му още, докато беше жив.
Прекрасната ми учителка по българска история ми разкри тайнствата на величието на България през вековете. Спомням си как ентусиазирано проучвах българските ханове, за да направя малко портфолио за тях. Това ме въведе в тайнството на българското ни историческо величие. Уроците ни по история бяха интересни, гледахме документални филми. Това беше нов свят, откриващ се пред мен.
Едно от важните неща, което българското училище се опита да възпита у мен (нас), е да имаме самочувствие и да се гордеем с българските си корени, макар живеещи в ‘чужда’ държава. Успяхте, мили учители.
Беше ми предоставена възможност да участвам в тържествата по случай 24-ти май и да пея песен на сцената, което за мен беше чест. Даже и да споделя една сцена с Поли Генова и да пея заедно с нея. Какво незабравимо вълшебство беше тази възможност. Не само това, но и да представя българското училище с есе в конкурса ”Велики Преслав”, където, за моя голяма изненада, спечелих 1-ва награда и се развълнувах много, че можах да представя достойно училището си. Представих българското училище и на конкурса по пеене ‘Любка Рондова’, където успях да спечеля награда за българското ни училище и да ги накарам да се гордеят с техните ученици. Всички мои таланти не останаха незабелязани от учителите ми в българското училище и ми бяха предоставени възможности с гордост да ги покажа и развия. Учителите ми вярваха в мен и ме мотивираха. За което им благодаря сърдечно.
А госпожа Момчева е просто едно малко бижу. Тя ме научи да правя всичко с любов и страст. Мисля за нея като за втора моя майка, на която винаги мога да споделя и добро, и лошо, моите амбиции за бъдещето си, без да бъда демотивирана – напротив, винаги подкрепена. Тя беше до мен в трудните ми моменти на изграждането ми като тийнейджър и през моите сърдечни съкрушения. Винаги съм била щастлива да имам такава земна учителка, милееща за нас, и се радвам, че съдбата ме срещна с такъв прекрасен човек. За мен беше чест да бъда нейна ученичка. Тя ме мотивира да стана независима дама и да се съсредоточа върху себе си и мечтите си, и да вярвам, че мога.
В заключение, българското училище, в продължение на дванайсет години се превърна в двигателя, който изгради моста между две държави, където вече мога спокойно да взимам решения за бъдещето си, и ми даде възможност да имам път назад към България, ако някой ден реша да се върна и да градя бъдещето си в Родината ми. Мога уверено да бъда конкурентноспособна, да общувам и използвам свободно българския език. А това е важно за дете, което е израснало далече от Родината си.
Сега, когато трябва да се сбогувам с българското училище, искам да кажа едно голямо:
БЛАГОДАРЯ ВИ, МИЛИ УЧИТЕЛИ ЗА ТЪРПЕНИЕТО, УСИЛИЯТА И ЗНАНИЯТА, КОИТО МИ ДАДОХТЕ, И ЧЕ МЕ НАУЧИХТЕ ДА ОБИЧАМ МОЯ РОДЕН ЕЗИК И РОДИНА – БЪЛГАРИЯ!!!
С обич,
Йоанна Банкова
ученик в Българското училище ‘Иван Станчов‘ от 1-ви до 12-ти клас
.
--------------------------------------------------
Материала подготви:
Снежина Мечева,
директор на БУ “Иван Станчов” – Лондон