Подарък за цял живот за български ученици в Лондон

 

На 15 юни учениците от гимназиалния ни курс получиха чудесна възможност - вместо абитуриенски бал - подарък за цял живот. Незабравим!

Прочетете по-долу прекрасния материал на г-жа Здравка Момчева, техния любим преподавател. Тя роди идеята и я мотивира така, че не можеше да бъде отказано. Но най-същественият помощник бе нашият културен аташе в посолството ни - г-н Ивайло Мойсов. На двамата дължим този изключителен шанс.

Преди много години, когато Британската библиотека се намираше в сградата на Британския музей, Четвероевангелието на Иван Александър бе изложено на първо място още след входа, като един от най-ценните експонати, редом с Магна карта и меморабилията на Битълс. Тогава ходехме с учениците ни всяка година да съзерцаваме това чудо от България. Винаги се спирахме и пред друг български обект – първите български марки, изложени в специална експозиция и достъпни за всеки.

Но след като построиха новата сграда на библиотеката и тя бе преместена от Британския музей в самостоятелна сграда, Четвероевангелието бе заключено на специално място, при специални условия. Никой вече не можеше да го види наяве, а само на екран като дигитално копие.

Дори си спомням, че по времето на едно посещение на бивш български президент дипломатите ни поискаха да му го покажат, но не се уреди.

А сега нашите ученици и екипът преподаватели в училището ни бяха удостоени с такава чест, с такова преживяване.

Толкова специално е усърдието да се съхрани тази реликва, че не разрешиха на цялата ни група да влезе наведнъж, а ни разделиха на две. Здравка и г-н Мойсов влязоха първи с децата, останалите учители останахме да сме във втората група.

Ще видите във вдъхновения текст на Здравка вълнението, което преживяха те с децата. Просто са се отличили много силно пред домакините с интереса, знанията, поведението си.

Аз ще спомена съвсем малко от нашата емоция във втората ни група.

Потресени бяхме от уважението, което ни оказаха пазителите на британските книжовни (и не само) съкровища. Убедена съм, че то се дължеше и на впечатлението от първата група, когато Здравка (освен с познанията си) ги е заслепила, като е зачела пасажи от Четвероевангелието на старобългарски.

Пристъпихме в специалната зала с такова страхопочитание, че на шега на вратата попитах с усмивка: „Трябва ли да се събуем?”. Което разсмя домакините ни и разведри настроението.

Бях виждала доста пъти преди съкровищното ни Евангелие, но винаги под стъклена витрина. Този път беше съвсем различно – истинско, „живо”, на един къс поглед разстояние – отворено само за нас. И едно младо момиче го разгръщаше с гола ръка. Не се стърпях и възкликнах: „Но Вие го докосвате с ръката си, а не с ръкавица!”. На което ни обясниха, че досегът с ръкавица до такава скъпоценност вреди, защото усещането е притъпено и Евангелието може да увреди. Най-добрият начин е – с чиста ръка, а разгръщането на страниците става с копринен фин шнур.

Отворихме дума за Боянската ни църква и се оказа, че един от домакините ни е ходил там, посещавал е България преди години, когато е придружавал Четвероевангелието, за да бъде показано у нас. Това ни умили и направи още по-близки.

За емоциите – по-силно и живоописно обрисувани ще прочетете в спомена на Здравка.

Когато напускахме залата, най-уместното ми се стори да събера двете си длани като в богомолство и с дълбок поклон да благодаря на безкрайно учтивите, добронамерени и ерудирани наши домакини, които ни дариха свещен спомен завинаги.

 

Снежина Мечева,

директор на БУ „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон,
говорител на АБУЧ

 

Източник: zdravkavm.blogspot.com

 

ВИДОВДЕН ЗАРАДИ ВЪТРЕШНОТО СВЕЩЕНО СЛОВО

 

Ако това, което е било преди нас, не ни следва и не ни предизвиква напред във времето, виновните ще бъдем единствено ние!

Тази мисъл ми хрумна, когато, съвсем против правилата и опасната динамика на Лондон, рискувах и пресякох на червено сред изнервения трафик в близост до Британската библиотека, на 15 юни 2023 година.

Бързах, защото ми предстоеше сбъдване на мечта. Единствена и неповторима среща с частица от миналото на средновековна Търновска България.

Несбъднатите мечти са необозрим феномен, затова не могат да бъдат укротени в думи и граничат с безкрайност. Сбъднатите, обаче, често свиват пространството си до къса и точна информация, която в отминалия конкретен случай отразява следното:

На 15 юни 2023 година, по инициатива на госпожа Здравка Владова-Момчева, преподавателка в гимназията на БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон, и с безценното съдействие на господин Ивайло Мойсов – културен аташе в посолството, група ученици и учители посетиха Британската библиотека. Поводът за тяхната визита беше презентацията на оригинала на Четвероевангелието на цар Иван Александър. Разглеждането на документа беше предназначено като подарък за завършващите дванадесетокласници, с послание към тях никога да не губят своята идентичност.

Кратко и ясно. Но твърде недостатъчно за всичкото, което ние, учителите, сме вложили в своята кауза, за да опазим децата да останат българи, дори когато поемат в своите си посоки. Затова, освен вълнението от дóсега с този толкова рядък и ревниво пазен документ, за нас, преподавателите и възпитаниците ни, последният урок извън класната стая беше особено важен. Дали след толкова драматични обрати в бурната ни история като се видим, ще се познаем? И ще успеем ли да свържем нишката на приемствеността след страхотната разруха, прогонила царевото „Четвероблаговестие“ от четиринадесетото столетие в Търново до двадесет и първия век в световноезичния Лондон?

Предварително бях изнесла две лекции в клас, посветени на Четвероевангелието. Всички бяхме подготвени на теория с цялата информация, достигнала до нас. Но превръщането на мечтата в реалност не може да разчита само на думите.

Пристъпихме в уникалната сграда на Британската библиотека, архитектурно оформена като кораб, със запазена за няколко часа наша българска „каюта“ – залата с отвореното Четвероевангелие. Застанахме очи в очи с портрета на царското семейство, изобразен в искрящи червени цветове. Сякаш четките на художниците току-що се бяха отделили от повърхността на пергамента и по редовете на надписите над самодържеца, съпругата и синовете им, вълнението ни поведе 638 години назад, в най-необичайната и най-неповторима аудиенция с търновския владетелски двор:

„Йоан Александър, в Христа Бога верен цар и самодържец всем блъгаром и гръком“
„Теодора, в Христа Бога вернаа и новопосвещеннаа (новопокръстена) царица и самодръжица всем блъгаром и гръком“
„Йоан Шишман цар, син великаго царя Йоана Александра“
„Йоан Асен цар, син царев“

От страницата вляво достолепието на царския род продължаваше в поредицата на неговите дъщери и зет:

„Костадин, деспот, зет великаго царя Йоана Александра“
„Кера Тамара, деспотица и дъщеря царева“
„Кераца, дъщеря царева“
„Десислава, дъщеря царева“

И ние - синове и дъщери български, достигнали поради вярност и любов към рода си до тази среща, в изключителния момент, когато времената се пресичат сред оживялото ехо на родния ни език.

Любезните куратори от библиотеката ни наблюдаваха усмихнати. В подредените редове на тяхното академично познание не фигурираше точката „Историческо вълнение“. Започнаха от самото начало, от общото към конкретното, с подготвения въпрос - знаем ли какво означава манускрипт? И ние се усмихнахме учтиво. Защото отдавна бяхме осмислили истината, формулирана в гениалното изречение на Булгаков, че „ръкописите не горят“. А иначе, манускрипт е древен или средновековен документ (свитък, кодекс или книга), изписан на ръка върху отделни или съединени в едно цяло листи.

Учениците отговаряха като по учебник. Не само на този въпрос. Знаеха какво означава евангелие. Знаеха и имената на четиримата, записали новозаветните благовестия, предавани и преписвани от епоха в епоха, за да достигнат до онези, които се интересуват. Но те знаеха и, че няма по-добро достигане от написаното на майчиния език. То идва право в сърцето. Не в ума. И гнезди в лоното на кръвната памет до края на личното ни съществуване. Нямаш ли памет за своето си, теб те няма. Тази разлика не обяснихме на своите гостоприемни домакини, защото тя само можеше да се усети, докато те съвестно ни разказваха почти седемвековната съдба на разкошния кодекс. Как бил препис на славянски език от гръцки изгубен оригинал, как върху неговите миниатюри работили поне трима анонимни художници и какво все пак е известно, според фрагментарната пестеливост на заличените факти, за неговото попадане в Британската библиотека.

Но ръкописите не горят. Те само вживяват в мислите и емоциите на онези, които правят разлика между голямата точна наука и пощадения отломък от своята история, в която всичко наше е уникално. Затова за мен беше невъзможно да не се намеся. Езикът на Четвероевангелието е български! Среднобългарски, ако трябва да бъдем академично точни. А славянското му влияние се е простирало сред онези, които са разбирали азбуката ни и са можели да четат текста, написан за българския владетел Иван Александър, на неговия език, за неговата библиотека, наследена от неговия син, цар Иван Шишман. И после - този наш език е преминал в Молдова, спасен от войводата Александър Добрия (Александру чел Бун), да се свети паметта му за спасението, което е сторил, откупвайки ръкописа, който през XVII век проблясва, съхранен в светогорския манастир „Свети Павел“.

Именно неговият език спои връзката между тогава и сега, на 15 юни 2023 година, когато го зачетох на глас пред учениците и кураторите. На чист български, аз славянски не зная – „Йоан Александър, в Христа Бога верен цар и самодържец всем блъгаром и гръком“. И още нататък. Все по нашите букви, които славим и днес. Защото ако това, което е било преди нас, не ни следва и не ни предизвиква напред във времето, виновните ще бъдем единствено ние! Не бих могла да понеса такава вина. Затова попитах дали някой от кураторите е чел цялостния текст на евангелията. Отговориха ми, че не. Изследвали по-стари текстове. От Х век например. Написани на гръцки език. Или на други езици. Но българския не познавали. Няма значение, защото българският познава своите и своите го познават. Затова поискахме да ни разгърнат повече страници, дори да ни покажат затворен документа, за да видим историческите следи от „рани“ по оцелялото лице на оригиналните му корици. Нямаше го разкошът, подобаващ на едно царско притежание. Липсваха богатите златно-сребърни обкови и украсата със скъпоценни камъни. На предложението на нашия културен аташе, господин Мойсов, българската общност да събере средства за нова скъпоценна декорация, кураторите отговориха, че тя може да натежи и да повреди безценното съдържание и миниатюри, съхранени без реставрации до наши дни. Материалната щедрост на XXI-ия век, можеше да убие XIV-ия духом. И уникалната цялост на документа, който ни посрещна без модерна намеса в своето време и езиково пространство, щеше да бъде нарушена.

Кураторите бяха прави. Защото „написа се този животочен извор на новата благодат на пресладкото учение Христово и на Неговите Божествени ученици апостоли, наречен Четвероблаговестие. Не заради външната красота и ярки цветове, злато, пресукан лен или заради скъпоценните камъни и диаманти на декора, но заради вътрешното свещено слово…“

Помолих да ни отгърнат и тази страница. Да я видим и помним. Защото на нея бяха запечатани думите от послеслова, с които монахът-писмописец Симон е отправил своето послание към първия притежател на тази книга – българския цар Иван Александър. И към всички българи, идващи след него. Понеже ръкописите не горят.

И ние видяхме и запомнихме. На 15 юни 2023 година. Видовден, който дойде и за нас, за да бъдем благословени заради вътрешното свещено слово.

 

Здравка Владова-Момчева,

преподавателка по БЕЛ, История и цивилизации,
БУ „Иван Станчов“ към Посолството на България, Лондон