24 май 2009 в Лондонското училище

Здравка Владова – Момчева за в.”България Сега” (линк към оригиналната статия)

Върви народе възродени, към светла бъднина върви!

Всяка година на 24 май повтаряме тези думи. Някъде дълбоко в нас се е вселила традицията, чрез която се прекланяме пред родния си език, онзи невидим културен носител, който ни е опазил като българи през страхотните исторически сътресения във вековния ни път.

Не знам защо на тази дата цялата ми същност се изпълва с някакво мистично, светло тържество. Сякаш словото на предците, единственото възможно безсмъртие в нашия кратък, убийствено напрегнат живот, нахлува в съзнанието ми с цялата красота на славянските думи и ме обгръща като заклинание за вечност с напевния ритъм на непреводимата ни духовност:

АЗ, БУКИ,ВЕДИ, ГЛАГОЛИ... Колко народи празнуват като нас своята идентичност? Защото, какво е езикът, ако не изражение на душата на един народ, жива в буквите, в свещените звуци на речта?

Именно там са запазени посланията от миналото и онези непреходни завети на духовността, които често забравяме, удавени в брътвежа на глобалната комуникация.

В началото бе словото... Колцина са Озарените, избрани, за да ни го припомнят?

Петък, 22 май, 2009 г., Лондон. Посолството на Република България е претъпкано от гости, които се поздравяват с „честит празник” и нетърпеливо жужат в очакване на тържествената програма. Вече 22 години Българското училище в английската столица посреща развълнуваните родители на своите възпитаници. Предстои незабравим спектакъл, в който са включени абсолютно всички ученици от първи до девети клас. Децата искрят в червените цветове на народните си носии, настройват инструменти или задъхано повтарят реплики и стихове. Десетки фотоапарати и видеокамери са насочени към тях като очи преди големия изпит по България, с който и тази пролет учебната година трябва успешно да приключи. Има нещо възрожденско и възторжено в този предстартов миг на очакване. Сякаш незабравимата сцена с изпита от „Под игото” на Вазов е възкръснала в един друг свят, с други декори и костюми, за кой ли път да ни убеди, че „Радини вълнения” ще има винаги, докато българите говорят и обичат своя език. И докато има кой да ги научи на тази любов.

А новата, съвременната, Рада Госпожина от 21 век се казва Снежина Мечева. Директорка и учителка на най- голямото българско училище в света извън пределите на Родината. И още будител и приятел за своите възпитаници, патриот, дипломат и воин за своята житейска кауза – българщината.

Да създадеш един домашен свят за децата на своите сънародници на чужда територия е апостолска мисия. Да говориш и обучаваш на майчин език във всепоглъщащия въртоп на Световния език, в който като отломки на потънали кораби припукват хиляди акценти от бивши национални идентичности, е смелост, неприсъща за мъже. Само една жена, стаила в себе си търпение и твърдост, нежност и разбиране , прозорливост и вяра в своето дело, е в състояние да се противопостави и да противостои. На времето, на обстоятелствата, на предразсъдъците и колебанията, на чуждите и на своите дори. В името на нашите деца, чийто неукрепнал мироглед е лишен от традиции и уют, от българско детство и български език.

Когато микрокосмосът на Родината липсва, нужно е някой да го съгради, ако трябва от нищото или от отломките на своите спомени. Буква по буква и ред по ред в духовната шевица на България.

Учителката е разбрала, че идентичността се възпитава по този начин, че всеки малък български свят започва с приказка, където доброто побеждава злото, където родната земя е най-красивата и порядъкът надломява хаоса на чуждата неизвестност. Така, в съзнанието на нейните 180 деца се преражда духовното отечество, онази жадувана земя, където народът им ги очаква, обича и милее за тях. Онази татковина, която те самите биха могли да съградят само поради вярата, че това наистина е възможно. А тази вяра започва от Българското училище в Лондон, на чиито празници всяка година на 24 май учениците „възпитават” своите развълнувани родители в идеята за своята бленувана страна.

И този път, в пъстра върволица от първолаци и тийнейджъри пред екзалтираната публика бликва красотата на нашето слово, извива се пъргаво хоро, прозвучават неумиращите песни от младостта ни. С възрожденска настойчивост госпожа Мечева представя всеки малък участник в заключителния открит урок по българщина. Никой не трябва да бъде пренебрегнат. Всеки е поощрен, аплодиран, забелязан, оценен. Радини вълнения, възкръснали надежди.

Взирам се в лицата на нейните момчета и момичета, в очите на техните майки и бащи. И се питам, дали разбират огромната сила на съвременните будители. На такива личности като многобройните преподаватели в българските задгранични училища, които ги спасяват от страшния въпрос на мнозина от нашите сънародници по света към отродените им, чуждоезични деца:

- Нашето А,Б, синко, кой го написа?